Неграмотни, Блага Димитрова

Кога и кой ще ни ограмоти
поне името си да подпишем
без лъжа и самохвалство,
както заекът в снега.

Поне глас да издигнем
без страх и озъртане,
както кукумявката
срещу катранения мрак.

Поне да знаехме, че докрай
неграмотни ще си останем,
та палеца да си вбием,
както допотопното вкаменело.

Преди да се самоизтребим
на тази земя.


1986

Спомени, блянове тъжно-златисти..., Иван Вазов

Спомени, блянове тъжно-златисти,
сладостен шепот в повехнали листи —
песни по заник.

Мисли, въздишки дълбоко човешки,
сълзи в душата потайни и жежки —
песни по заник.

Тихи хармоний — не звукове тръбни,
трепети сладки, пленително скръбни —
песни по заник.

Спомен, Веселин Ханчев

Аз помня онзи град опустошен
и онзи парк, разровен от снаряди.
Край черна яма, върху бор свален
прегърнати седяха двама млади.

Той гледаше я. Гледаше го тя.
Щастливо се усмихваше. Без думи.
И нямаше наоколо цветя,
и вместо птици пееха куршуми.

И вместо птици тътнеха ята,
пръстта димеше покрай тях зловеща,
но те стояха, чужди на смъртта,
щастливи, че отново са на среща.

За вярност ли говоря, спомням тях
и мисля си за двама ни, любима.
Дали онази вярност, що видях,
в минути трудни и у нас ще има?

Дали и ние ще седим така,
срещу смъртта, в дима, в пръстта гореща,
с усмихнати очи, ръка в ръка,
като в часа на първата ни среща?

Любовна, Никола Вапцаров

Като бетонен блок над нас
тежи барутната тревога.
Душите ни ръмжат: — Война!
В душите кръв, и смут и огън.

Аз виждам тоя смут дори
сега в фабричните комини,
на запад в залеза или
в небето тъй спокойно синьо.

И в тези дни, кажи ми ти,
когато ни притягат в обръч,
в сърцето, грях ли е, кажи,
че пазя още кът за обич?

Кажи ми грях ли е, че пак,
дори и в този шум фабричен,
процепен с зъл картечен грак,
си мисля: — Колко я обичам!…

Да, вярно, мъничкият свет
на нашата любов е тесен,
затуй със поглед, впит напред,
ти пиша толкоз малка песен.

Грешка, Хелиана Стоичкова

 

Линейка, линейка, извикайте бързо
стоим двама прогизнали под дъжда.
В трагедия волно неволно, немърливо
изпаднахме ние някак в беда.

Долита линейката, спор тука няма,
чак от сръбско ли иде като стрела?
Придържам го, тежко е, но грижливо
продължавам изправен да го държа.

Спира линейката, изпускам го, пада
казвам, мисля, че този човек умря.
Те ме гледат съвсем не прrдирчиво
обръщат и тръгват - какво от това?

Няма ли да го видите!? Жив ли е, мъртъв?
Дали има шанс за този човек?
Щом казваш, че е умрял значи е мъртъв
извикай гробари, нахалник предвзет!

Викам гробари, те идват веднага
бавно приближава катафалката в спек.
Гледат на пътя изпаднали двама,
а носят горките само един ковчег.

Спират до мене, прогизнал говоря,
оглеждат ме колко съм болнав и разбит.
Избират мене, а аз упорито споря,
че дявол го взел, все още съм жив.

Графика, Борис Христов

В очите на прозорците една вдовица мина,
избягала от своя дом като от стих старинен.

Трептеше въздухът и раменете й трептеха
под слънцето запалено, под твърдата й дреха.

Изгубила водача си, една кошута млада
с косите и с тъгата си изпълваше площада.

И тъй красива беше нейната походка тиха,
че старците дълбоко свойте ножчета забиха...

Но все под слънцето, унесено във странна дрямка,
добра се тя до ъгъла... Нататък беше сянка.

Антигравитон, разказ от Хелиана Стоичкова

Тръгвам за работа сутринта и гледам всички тези доволни хора. Носят се като малки облачета във въздуха и въобще не се замислят какво зрелище са. Някои са закачени за въжета, а по-богатите имат обувки с тежести. Откакто щата обяви, че гравитацията ни убива половината народ реши да живее вечно и се нагълта с прословутите хапчета антигравитин. Чудя се дали е вярно, но не ми дреме. А и честно казано... И в този момент съвсем близо покрай мен прелитат краката на мъж. Виквам с всичка сила:
- Ей въздухар! – А той се обръща и с широка усмивка ми отвръща:
- Кажи, бе слонски гъз!
Не мога, просто не мога... Той спира полета си и се връща като застава на метър над мен. Смея се и му махам с ръка:
- Как са децата? Къде е жената?
- Отлетя нанякъде... – Смее се и той и си сваля очилата. Горе явно слънцето напича здраво.
- Ако се върне поздрави я от мен.
- Непременно! – Махва ми и той и отлита.
Какъв свят! Едните ходят по земята, другите летят във въздуха. Имаш приятели и сред едните и сред другите. Всичките са готини. Какво да ги правиш. Забързвам крачка, защото ще закъснея за работа и точно пред мен две коли се удрят.
- Гледай къде караш, бе кретен! – Крещи единия, а другия отваря вратата си и полита нагоре като балонче размахвайки юмруци.
- Ела, ела да видиш кой е кретен! – Той се носи нагоре и успява да хване съперника си за ръкава. Той също е излязъл да се бие. Махат с ръце във въздуха вързани за тия нелепи въжета.
- Имам черен колан кьокошин карате! – Крещи единия докато се опитва да замахне с крака си, но въжето му го дръпва и той се завърта във въздуха. Другия хваща крака му и го захапва с всичка сила.
- Да спукаш гума!
- Да ти се скъса въжето дано!
- Майка ти да иде в стратосферата и да я подмине дано!
- А твойта да...
Гледам ги и се смея. Смея се с глас. Ще закъснея за работа. Шефа е готин, но не бива. По пътя продължавам да се смея. Ми да си купят от ония скъпите обувки с тежести. Пускаш котва и после бий се колкото си искаш. А те се хапят и се скубят...
На път за офиса спирам в кафенето и поръчвам.
- Три въздухарски кафета и едно за мен. – Момичето ми се усмихва и верижката, с която е закачена за пода леко подрънква. Намира ме за симпатичен. Ах мила, бих те вързал иначе, но закъснявам за работа. Дава ми три ампули със сламки и едно нормално кафе. Намигам й, готина е.

Влизам в офиса и виждам шефа ми да лети посредата на стаята вързан за една халка на пода.
- И ти ли, бе, шефе... – Казвам разочаровано, но му се усмихвам.
- Е за това те харесвам. Умен си. Прям си. Трябва да напуснеш...
Гледам го като бито куче:
- Защо трябва да напускам?
- Защото ни местят в една от тия модерните сгради от стъкло. Тебе няма да те пуснат вътре. Нали знаеш, евтино строителство, стъкло, ще се срути...
- Е... – Заеквам аз, а той се хили приветливо:
- Уволнен си... – Откачам му въжето и той се залепя на тавана още по-усмихнат. – Ей затва те харесвам, бе! Ти си ми най-добрия инженер!
И аз го харесвам. Добър човек е. Ма е... Въздухар. Какво да кажа.
След кратък спаринг в бюрото по назначенията не съм допуснат дори да вляза, защото съм бил старомоден. Не съм имал антигравитони в тялото си. Еми няма да се наблъскам с тях каквото и да става. Заставам на моста и въздишам. Побъркан свят. Гледам мрежите опънати над парка и душата ми се смее. Гледам как свалят един от стъкления тунел над шосето и душата ми се смее. Гледам как двама се реят вързани за въжената магистрала и се държат за ръце. И душата ми се смее.
В този момент до мен се спира високичък мъж. А, виждам, има си от скъпарските чепици с тежести.
- Търсиш ли си работа?
Гледам го и се питам, на челото ми ли пише, че съм безработен неудачник? А той продължава:
- Колко печелеше на предната работа?
- Две. – Отвръщам му като леко послъгвам.
- Давам четири. Работата не е тежка. Само да разхождаш децата и бабата по два пъти на ден.
- Какво да направя?! – Днес за втори път ми идва отвътре да пелтеча.
- Два пъти на ден взимаш децата и ги разхождаш. Лесно е. Нито е тежко, нито ще те занимават. Стоят си вързани на каишките и ти си се разхождаш. Два часа на ден.
Гледам го потресен, но започвам да смятам. Това са два пъти повече пари. За два часа работа на ден.
- Не е ли по-добре жена... – Чудя се аз на глас, а той махва с ръка:
- Повярвай ми, това е мъжка работа. Ела в четири да ги вземеш. – Той ми подава едно картонче с адрес. Какво да кажа. Ще отида.
В четири и половина крача доволен и същевременно изненадан по улицата. Държа с ръка три каишки на които в другия край имам две малки деца и една баба. Бабата хвърля проверяващи погледи към мене. Децата се реят като птички, аз съм в странен сюреалистичен сън, но парите в джоба ми са съвсем реални.
По едно време бабата се обръща към мен и ми намига:
- Ти си готин. С тебе ще се разберем. – И като откача каишката от крака си полита нагоре.
- Чакай, бе, жена...
- Младеж – вика тя с пълно гърло докато се носи нанякъде – Кажи на оня смотаняк, зет ми, да си го...
Звъня му леко притеснен:
- Ам... Бабата отлетя. – Изстрелвам го и започвам да се смея. Не мога да се спра, а той въздиша от друата страна:
- Забравих да ти кажа... Бабата ни е настроена много приключенски. Довечера ще я върнат. Нещо каза ли ти?
- Ам... – Прехапвам устни – Беше високо, не я чух добре..
Сега той започва да се смее. А аз съм си захапал юмрука да не избухна пак в смях и хвърлям погледи към децата. За радост, те все още се реят над мене.
- С тебе ще се разберем... – Смеха му започва да става по детски весел и затваря.
Аз съм човек инженер, но работата ми харесва. Някой друг иска ли да му разветрям семейството?..